bg

Гъби

Гъби

В България се срещат над 1700 вида гъби. Това е най-голямата група низши растения, чийто брой ежегодно нараства с откриването на нови за страната видове. Гъбите са едноклетъчни и многоклетъчни спорови организми без хлорофил. И независимо от това, че приличат на растенията, защото растат свързани с почвения слой, без да се движат, те не са растение основно заради липсата на хлорофил.
На територията на парка са установени над 233 вида. Те представляват 50% от общия брой видове за планината. Разпространени са в широк екологичен спектър, като с увеличаване на надморската височина броят на видовете намалява. Най-добре са проучени Торбестите и Базидийни макромицети. В иглолистния пояс са установени 179 вида (75,5% от всички за парка), в субалпийския 66 вида (28,9% от всички за парка) в алпийския пояс 27 вида (11,8% от всички за парка). 

Срещат се при различни надморски височини и в различни хабитати в парка. Тази организмова група е силно застрашена поради неправилно и прекомерно „бране”, както и поради непознаване на консервационно значимите видове.
В района на резерват „Скакавица” има един застрашен вид, който е защитен в Европа – Albatrellus cristatus.
На територията на парка растат ядливи гъби, които се събират със стопанска цел (горска печурка, обикновена манатарка, борова манатарка, пачи крак, жълта рогачка, рижика, виолетка, сярножълта коралка, кафява сърненка, обикновена масловка и др.).
За да е правилна експлоатацията на гъбния ресурс и за опазване на естествените местообитания на макромицетите, всяка година Дирекцията на Национален парк „Рила” изготвя План за ползване на гъби за стопански цели. На видово ниво приоритет представляват консервационно значимите видове. Интересни са хабитатите с варовик, тъй като те са малки като площ и създават среда, различна от тази върху кисели почви. Такъв е видът Marasmius epidryas, който се среща само в алпийските съобщества на Dryas octopetala (сребърник).
Гъбите са навлезли в нашия живот от дълбока древност. Климатичните условия в България са благоприятни за развитието на различни видове. В това отношение Рила се отличава с изключително богато и интересно биоразнообразие. За разлика от флората, гъбите в Рила са доста по-слабо проучени и описани. Най-ранни сведения за тях се съобщават от ботаника Б. Бързаков (1928).
Интересът към диворастящите гъби е напълно обясним, защото се срещат поединично, рядко в група, и винаги предизвикват нашето любопитство – дали са ядливи, или отровни. Има гъби, които не са отровни, но не са ядливи заради недобрите си вкусови качества. Много важно при събирането на гъби за консумация е разпознаването им. Безотговорно и опасно е това да се прави по снимки. При всяко съмнение и несигурност те задължително се изхвърлят. Трябва да се знае и начинът на бране – гъбите се отрязват с остър нож над почвения слой, като се оставя поне 1/3 от тях, за да могат спорите им да попаднат в почвата, да покълнат и да поникнат.
Гъбите, които срещаме в горите и по горските поляни, се отнасят към висшите гъби. Имат многоклетъчно вегетативно тяло (мицел) и едра надземна част до няколко десетки сантиметра – плодно тяло. Всъщност под гъби разбираме именно плодните тела, които са изградени от шарка и пънче. Има и видове, чиито плодни тела са без шапка и пънче, с разнообразна форма – крушовидна, бухалковидна, кораловидна и др.
Като деца всички сме рисували гъбки с червена шапчица и бели точици по нея. Това е червената мухоморка – изключително красива, но силно отровна гъба. В Рила се среща от юли до ноември в смърчовите гори.
Тя е двойник на гъбата булка, булчица или яйчник. Но булката расте в широколистни гори от юни до октомври. Тя няма точици по шапчицата и цветът ѝ не е червен, а портокалов. Гъбата е с орехов вкус и специфичен гъбен аромат. Подходяща е за консумация в свежо състояние, сушена и консервирана. Основната разлика между двата вида е в оцветяването на пънчето и на пластинките – при червената мухоморка те са бели, а при булката – златистожълти.
Братовчедка на червената мухоморка е пантерката (петнистата мухоморка), която обаче расте в широколистните, смесените и иглолистните рилски гори от юни до октомври. Шапчицата ѝ е охренокафява до масленокафява, с бели точки. Гъбата е силно отровна.
На петнистата мухоморка прилича бисерната гъба (перлата), която е ядлива и расте по същите места, но от юни до ноември. Шапчицата ѝ е бледорозова, месночервена до кафяво-червеникава, с бели остатъци от булото. Гъбата е с приятен вкус и аромат. Използва се за консумация в свежо състояние и консервирана. Основната разлика между двата вида е в оцветяването на шапката, пънчето и пластинките. При нараняване шапката, пластинките и пънчето на бисерната гъба бавно почервеняват, а при пантерката това не се случва.
Сред най-вкусните гъби в Рила са видовете манатарка. Най-обичаната и вкусна гъба е обикновената манатарка, или мечата гъба, която расте във всички видове гори. Представлява едра гъба с гугла. Цветът при младите екземпляри е белезникав, каменносив, до светлокафяв, а при застарелите става кафяво-червеникав, наподобяващ конски кестен. Пънчето ѝ е здраво, добре поставено спрямо гуглата и почвата. Гъбата е вкусна както в свежо състояние, така и консервирана и изсушена.
Неин двойник е дяволската гъба, или отровната манатарка. Разликата между двете е в порите по пънчето – при обикновената манатарка те са бели, а при дяволската гъба – кървавочервени или, както казват преподавателите на своите студенти, „като нос на алкохолик”. При нараняване пънчето и месото на дяволската гъба посиняват. При обикновената манатарка пънчето е охрено до светлокафяво, с бяла релефна мрежа по повърхността. Дяволската гъба расте на същите места, на които се среща и обикновената манатарка, в периода от август до октомври.
На дяволската гъба по червената мрежа на пънчето и по посиняването при нараняване прилича красивата манатарка. Тя има горчив вкус и не е ядлива.
Друга изключително интересна и вкусна гъба, както в свежо състояние, така и консервирана и сушена, е брезовата манатарка. Тя расте повече в ниските части на Рила, из широколистните и смесените гори, и по-рядко в иглолистните. Брезовата манатарка, за разлика от обикновената, е с тъмна гугла и тъмно пънче с по-тъмна кафява фина релефна мрежа.
Царицата на гъбите, които растат в иглолистните гори, е боровата манатарка. Самото ѝ име дава информация за това къде расте. Гъбата е едра, с червено-кафява или кестеняво-кафява шапчица, пънчето е белезникаво, с червено-кафява релефна мрежа, по-тъмна в основата си. Превъзходна гъба с приятен вкус и гъбен аромат. Използва се в свежо състояние, консервирана и сушена. Расте в периода от юни до октомври.
Бронзовата манатарка, или брезовка, е елегантна гъба с дълго и сравнителни стройно пънче. Расте в широколистни гори, най-често под брези, от юни до октомври. Гъбата не е подходяща за сушене, но има приятен вкус и гъбен аромат в свежо състояние и консервирана.
От началото на лятото до края на есента в иглолистните гори и поляните около тях могат да се берат различните видове масловки. Всички тези гъби са изключително нежни, подходящи за консумация в свежо състояние или консервирани, като преди това се обелва кожицата на шапката. Шапчицата е жълта, жълто-кафява, до червено-кафява, със слизеста кожица. От началото на лятото до края на октомври на влажни места върху мъх може да се види дребна гъба с неправилна форма и с жълто-оранжев портокалов цвят – пачи крак, с много приятен вкус и плодов аромат, наподобяващ този на кайсията. Гъбата е изключително подходяща за сушене. Може да бъде сбъркана на външен вид с горчивата миризливка, която обаче за разлика от пачия крак расте върху мъртва дървесина от есента до началото на зимата (септември – декември).
Винаги е тръпка да се срещне някой от диворастящите видове печурки. Сред тях са анасоновата печурка (или бяла горско-ливадна печурка), гигантската печурка, кафявата горска печурка, охрената горска печурка, дребната печурка, полската печурка. Всички тези видове са с отлични вкусови качества и приятен аромат. Подходящи са основно за консумация в свежо състояние, също така консервирани и сушени. Но трябва да се знае, че почти всяка от тях има свой отровен двойник.
Двойник на анасоновата печурка и на полската печурка са два вида мухоморки – зелена мухоморка и бяла мухоморка. Изключително трудно е тяхното разпознаване. Най-лесно могат да бъдат различени по месторастенето – докато двата вида печурки растат по горски поляни, ливади, торища и пасища, то и двата вида мухоморки растат в широколистни и смесени гори.
Охрената горска печурка също може да бъде сбъркана със зелената мухоморка, която е и най-смъртоносно отровната гъба, растяща в българските гори. Най-лесно двата вида се различават по това, че при допир шапката и месото на зелената мухоморка не се променят, докато при охрената горска печурка те пожълтяват.
Отровни двойници нямат кафявата горска печурка и гигантската печурка. Кафявата горска печурка расте основно в иглолистните гори на Рила, по-рядко в широколистни и храсталачни места, а гигантската печурка расте по периферията на иглолистните и широколистните гори, както и на горските поляни от август до октомври.
Когато през лятото и есента се разхождаме из светлите гори и поляните на Рила след дъжд, бихме могли да срещнем подобната на чадър сърнела, т.нар. чадъреста гъба. Тя е впечатляваща както заради размера на шапчицата, така и заради стройното тяло. Интересни са младите екземпляри, чиято гугла стои като топчица върху тройното пънче. Сърнелата е суха гъба с приятен вкус, подходяща за сушене и консумация в свежо състояние.
Винаги, когато отиваме за гъби, трябва да носим със себе си остър нож, както и кошничка с разделители. Не бива да се смесват различните видове гъби, тъй като всеки вид има различен вкус и се обработва по различен начин.