Ботанически маршрут
Eкопътека „Приятели на растенията Скакавица“ е друг поглед за запознаване с различни ландшафтни форми, каквито са водопадите, които са сред най-красивите творения на природата. Те са част от природното богатство на България. По екопътека „Приятели на растенията Скакавица“ посетителят може да се докосне до най-високата водна каскада в планината. Водопад Скакаица е разположен в рамките на Национален парк „Рила“ в едноименната Скакавишка долина, в самото подножие на източния склон на величествения хълм Кабул. Феноменът се извисява със 70 м. Скок на водата, а бурните му води се стичат в река Скакавица. По долината на реката от най-старата хижа в България, х. Скакавица до едноименния водопад е изградена екопътеката, където Дирекцията е представила различни типове местообитания. Той не е кръгов маршрут, но не завършвам там от където започва. Началото на маршрута или първата точка започва на 1876 м. надм.в. малко над хижата в посока водопада. Маршрутът е разположен в южната част на резерват „Скакавица“. Резервата опазва балканския дървесен вид бяла мура, видът е включен в списъка на IUCN (Международен съюз за защита на природата). След около 300 м достигаме до „Планинско мучурище“. Тук почвата е подгизнала от вода. В тази преовлажнена част на планината почвената реакция (рН) е кисела. Това се дължи на хуминовите киселини, които се отделят от торфените мъхове, които са им основните обитатели. Тук влагата е в излишък, поради което растенията имат най-различни приспособления, за да преживеят оптимално. Продължавайки по пътекана на 1919 м. надм. в. се наблюдава типично горско местообитание. Погледната точка е „Горско местообитание“ . То е преход към безлесната планинска подзона. Горският хабитат от бяла мура и смърч е по-прохладен и температурите през лятото са сравнителни по-постоянни (18 – 22 0 С) в най-топлите дни. Гората е богата със сенколюбиви растения, гъби и разнообразни животни. Четвърта точка е сипейно скално местообитание. Това са реки от камъни, отпечатък от ледниковия период, когато снежните и ледени маси стичайки се по снагата на планината са увличали скална маса, която са я разтрошавали по пътя си. Под тези скални реки има малки бистри поточета, които са предпоставка за развитието на ценни за парка растителни видове. Образуват се така наречените скални конуси, основата им е към долината, а тясната част към склона на планината. По-едрите скални късове са в долината, а по-дребните в горната част на конуса. Тези ледникови скални струпвания са наричат морени. Тук се наблюдават две групи растителни видове – обичащи плитки и сухи почви и такива, които обичат влага, с мошна коренова система. По този начин укрепяват сипея и намаляват движението на камъните. Последната най-восоко разположена точка на 1960 м. надм. в. са „Скалните стени“. Тук завършва маршрута в подножието на вертикалната стена, която загражда скакавишката долина от юг. Това е недостъпно местообитание за обикновения турист. Растът хазмофитни растения с калните цепки без достиг на вода до тях. Тази ландшафтна форма е дом за различни видове птици. Това са едни от най-екстремните местообитания. Връщаме се по същия път и след „Планинското мочурище“ пътеката продължава по десния бряг на реката до „Крайпоточното местообитание“. Водният дебит през различните сезони е различен, зависи от климатичните условия. Тук се среща както хидрофитна – водна растителност, така и на хидрофилна или влаголюбива растителност. От тук надолу коритото на реката се стеснява и тя започва да „подскача“ от камък на камък и да се „зарежда“ с повече кислород. Относително голямата скорост на реката не дава възможност към нейните брегове да се вкореняват растения. По камъните в реката има много мъхове и водорасли.