Защитени растителни видове в Рила

Множество видове от крайезерната и скалната флора са преживели заледяванията. Тук се е формирала голяма група предимно глациални реликти. На територията на парка те са 105 вида. Национален парк „Рила” е обетована земя за редки, застрашени и защитени растения. Установени са 98 вида от вписаните в Червената книга на Република България висши растения – 8 застрашени и 90 редки, или около 13% от всички видове в Червената книга. Защитени от Закона за биологичното разнообразие са 42 вида, или 10,79% от всички защитени от закона видове растения. Този факт показва голямата консервационна значимост на парковата територия. Глациалните реликти са особено чувствителни към промените на климата или човешката дейност поради значителната си фрагментираност, изолация и липса на възможности за мигриране към по-подходящи условия. Популациите на голяма част от тези растения са малки както по площ, така и по брой индивиди на единица площ. Уникалността на тези растения се определя от специфичните геоморфоложки форми, които са дом за растенията. Българските учени, описващи растенията на територията на България, установяват, че много видове са твърде слабо представени или пък растат на специфични места, а някои от тях се ползват за билки (основно корени или семена). Всичко това е предпоставка за това даден вид да бъде определен като „рядък”, „изчезнал” или „застрашен”. Така в началото на 80-те години на ХХ век тези растения, в зависимост от степента им на уязвимост, са описани в Червената книга на Република България, том 1. Така попадат в Закона за биологичното разнообразие и техните местообитания са защитени. Списъкът включва дървесни, храстови, тревисти видове, локални, български и балкански ендемити. Тези растения не се берат, не се изкореняват и не се унищожават техните местообитания.
Освен висшите растения, т. е. тези, които имат стъбла, листа, цветове и плодове, във високата част на Рила (над 2000 м н.в.), във високопланинските пасища, по тревисти и каменисти места, плътно до почвената покривка, срещаме исландския лишей. Той е многогодишен талусен лишей, листовиден, кожест, достига до 15 см дължина. Горната страна е кафяво-зелена, а долната – светлокафява с белезникави петна. Растението е защитен вид, тъй като расте само при специфични условия – голяма надморска височина, ниска тревна покривка, както и поради факта, че е лечебно растение и се събира много лесно, като се изскубва от почвения слой.
Едно от трите растения, които се срещат само в Рила, е божествената (рилската) иглика. Тя е един от осемте вида иглики, срещащи се в България. Родовото име е умалителна форма от латинската дума primus (първи) и се отнася до свойството на повечето иглики да цъфтят рано през пролетта. Видът расте само край красивите рилски езера и потоци между 1900 – 2800 м н.в. Предпочита влажни, мочурливи и торфени поляни. Растението е с един стрък и едри лилави цветове с приятен аромат, които отделят лепливо вещество. Открито и описано е в края на XVIII век от чешкият ботаник Веленовски, който, обикаляйки Рила и описвайки растителността на местата, които е посетил, вижда на т.нар. Втора тераса в района на Мальовица непознато до този момент за флората на Европа растение. Веленовски нарекъл чудно красивата иглика Primila deorum – божествена иглика. Местните хора и българските ботаници я наричат рилска. Нейните къси месести коренища и десетината ѝ тлъсти розетъчни листа буквално се мият от студените води, които се оттичат или втичат в езерата. Цъфти масово през юни, има вероятност да се видят единични малки цветчета и през август, когато видът е образувал вече плодове. Растението е надживяло ледниковия период поради факта, че семената запазват своята кълняемост при -43 градуса С.
Ако рилската иглика може да се види почти покрай всички рилски езера, другото защитено рилско растение – ревенът, се среща изключително рядко. В Рила може да бъде видян само на две места – в района на Белия улей в резервата „Риломанастирска гора” и близо до резервата „Скакавица”. Местата, където расте, са много труднодостъпни, стръмни сипеи, скални прагове между 1750 – 2300 м н.в. Растението е многогодишно тревисто и едно от най-едрите растения в българската флора – достига до 1,5 м височина. Листата са едри, с дълги червеникави дръжки с кисел вкус. Растението е от семейство Лападови и наистина много прилича на растящия в нашите градини лапад, но е много по-едро от него. В Червената книга на Република България, том 1, е записано, че освен в България, видът се среща и в Норвегия, в едно изолирано находище в планината Онстадберг. Заплахите за вида са малочислената популация и фактът, че в миналото от растението са събирали само корена му като билка и за храна.
Третият локален рилски ендемит е павловското шапиче. То е дребно тревисто растение, чийто цвят с нищо не привлича погледа, и много прилича на всичките видове шапичета. Растението расте в района на Елени връх по каменисти места при надморска височина над 2000 м.
Сред защитените видове в Рила най-впечатляващи и затова най-застрашени са растенията с красиви едри цветове:
Жълтият планински крем, наричан още „самодивско лале” и „янкиев крем”, е многогодишно луковично тревисто растение, растящо в субалпийската зона в просветлената горна граница на гората. Цъфти през юни – юли. Застрашен е от косенето на ливадите, пашата на добитъка и унищожаването от туристи, които го берат за букети заради впечатляващите жълти цветове с интересна форма. Видът е балкански ендемит. Има изправено стъбло, високо до 1 метър. Ако искате да видите това красиво едро планинско цвете, разходете се в края на юни и през първата десетдневка на юли до Сухото езеро, където по северния бряг ще срещнете разлюлените от вятъра камбанки на растението. Пътеката за Сухото езеро започва от Кирилова поляна, намираща се на 7 км по асфалтовия път от Рилския манастир. Планинският божур, т.нар. „витошко лале” или „аблан”и „яблен” от местните, е многогодишно тревисто растение. Названието му не е съвсем подходящо, тъй като то не е нито лале, нито божур. Има кълбовидни кичести цветове, откъдето идва и родовото име на вида Trollius, което в превод от латински означава „овален”. Когато в края на юни решите да видите водопада Скакавица – най-високия в Рила, ще останете запленени от полянките, покрити със стройните неразклонени, високи до един метър стъбла, с 1 – 2 златистожълти цвята, кичести като градинските божури. Планинският божур се среща на много места в Рила по влажни поляни, торфища и край потоци.
Златистата кандилка е многогодишно тревисто растение, което се среща от юни до началото на август по скалните поляни и сред хвойновите храсти в субалпийския пояс. Растението привлича погледа с красивите си бледожълти, потрепващи от вятъра увиснали цветчета. Ако сте тръгнали да видите най-дълбокото ледниково езеро в Рила – Окото, или вървите към най-старата хижа в България – „Скакавица”, както и към първенеца на Балканския полуостров вр. Мусала, по всички маркирани туристически пътеки над 1900 м н.в. можете да видите и да снимате това нежно растение. Златистата кандилка е балкански ендемит.
Българският омайник е открит за първи път от сръбския ботаник Панчич в Рила. Описан е като български, но по-късно ботаникът го открива и в планините на Македония и Сърбия. Представлява многогодишно тревисто растение, което достига 60 см на височина. Расте по стръмни скалисти склонове, на влажни места из храсталаци, по скални сипеи и поляни до 2800 м н.в. Изградило си е система за защита от неблагоприятните климатични условия, при които вирее. Цялото стъбло, листата и цветовете са покрити с власинки. Стъблото е единично, в горната си част често е разклонено и всяко разклонение при добре развитите индивиди завършва с жълто-зелен цвят, покрит с власинки. Видът е балкански ендемит, в България расте само в Рила планина. Докато сте на туризъм из Рила, бихте могли да видите това растение около всяка туристическа пътека в скалите и между клека. Непременно ще го разпознаете по едрите му мъхнати листа, стройното стъбълце и наведените главици на цветчетата.
Алпийската роза, или „кочиевият рододендрон”, е вид растение от семейството на боровинките. Името на вида Rhododendron в превод от гръцки означава „розово дърво” (rhodon означава „роза”, dendron – „дърво”). Кочиевият рододендрон е разклонено ниско храстче с кожести вечнозелени листа. През пролетта се образуват два вида пъпки – тесните развиват листни клонки, а дебелите – няколко (до 10) разположени на къси дръжки цветове в сенниковидни съцветия. Чашката е дребна, петделна, покрита с жлезисти власинки. Венчето е розово-червено. Кочиевият рододендрон цъфти през пролетта, след стопяването на снежната покривка, по северните склонове на Червения връх в Костенецкия балкан на Рила планина на 2000 – 2500 м н.в. Ако отидете през юни в с. Костенец и се поинтересувате от това растение, местните ще ви попитат за „царския чай” ли питате, оня, дето цъфти там горе, и ще посочат към емблематичния за жителите на Костенец връх. С далекогледна тръба може да видите как цялото тяло на върха червенее, независимо че все още на места има големи снежни преспи. За да видите отблизо това растение, разнообразяващо скучния скален масив, трябва да поемете към х. „Белмекен”. Ако тръгнете от селото, минете през вилите и продължите по туристическата пътека, ще стигнете до хижата, която носи името на едноименния връх и на езерото пред нея. Домакинът ще ви покаже как да стигнете до растението. Можете да тръгнете за хижата и от Спортното градче при яз. „Белмекен”, по долината на р. Ръжавица, но тогава ще е добре или предварително да разберете как да стигнете до мястото, или да имате водач, защото трябва да се отклоните вдясно от пътеката, преди да сте видели покрива на х. „Белмекен”. Когато се качите, ще видите, че целият склон е сменил зелената си премяна с розово-лилава.
Жълтата тинтява е най-горчивото растение, затова хората го наричат „горчив корен” и „горчивка”. С тези имена е позната и нейната братовчедка – петнистата тинтява. Тя е вид многогодишно тревисто растение с месестo и дебело коренище, високо до 1,5 м, изправено, неразклонено. По растението липсват власинки, но има восъчен налеп. Листата имат синкаво-зеленикав цвят, цветовете са златистожълти, събрани в многоцветни прешлени в пазвите на най-горните 3 – 7 двойки листа. Расте по влажни каменливи склонове и скални полянки, най-често на 1600 – 2200 м н.в. Ако в края на юли или през август сте тръгнали от Рилския манастир към х. „Рибни езера” или за Смрадливото езеро, няма как в местността Тиха Рила да не ви направят впечатление стоящите като страж цъфтящи стръкове на жълтата тинтява. Видът цъфти масово веднъж на 3 – 4 години, затова през повечето лета бихме видели единични цъфнали растения. Можем да видим растението и в района на м. Кубадинка, през която минава туристическата пътека от х. „Заврачица” за х. „Чакър войвода”, по пътеката от м. Яворова поляна по долината на р. Урдина за Долното Урдино езеро, както и по пътеката за водопада Скакавица. Има още много места, където жълтата тинтява вирее, но те не са толкова популярни сред туристите.
За разлика от жълтата тинтява, петнистата тинтява се среща на много места, цъфти през юни и юли почти около всички туристически пътеки над 1800 м до до 2915 м надморска височина. Тя е многогодишно тревисто растение, също с месесто разклонено коренище и с неразклонени надземни стъбла, високи до 50 см. От пазвите на връхните листа излизат по няколко приседнали звънчевидни цвята, жълтеникави и осеяни отвътре с дребни тъмнокафяви точки, откъдето идва и името на вида. Расте по тревисти места, скални улеи, из клека и между хвойновите храсти. Много често петнистата тинтява се среща заедно със златистата кандилка и нарцисовидната съсънка. Растението е много уязвимо, тъй като коренът му е билка и има опасност от намаляването на вида.
Студенолюбивата тинтява също е с горчив корен. За разлика от другите два вида, тя е дребна, ниска до 10 см трева. Среща се изключително рядко като единични растения на сенчести места между скалите в алпийската част на Рила. Растението е с бял цвят и сини петна. Цветът е едър, на върха на стъблото и отворен към светлината.
Ако в майски ден решите да посетите гроба на свети Иван Рилски, тръгнете по маркираната пътека от Бачкова чешма. Тя започва от паркинга, минава през килийното училище, през широколистна гора и там, на откритите слънчеви места, ще се натъкнете на керемиденочервената гръцка ведрица. Това е многогодишно луковично растение, чийто цвят има форма на увиснала камбанка, а листата – на лале. Местните жители наричат цветето просто „ведрица”. И наистина там, където видът расте, през май е ведро, спокойно, разпъпващо зелено и живително. Над самия цвят стърчи сиво-зелено листо като гвардейско перо по време на празничен марш.
Йоановото подрумиче е многогодишно тревисто растение с яркооранжево венче и прилича на букет сред дивата природа. То е големият братовчед на лайката. На височина достига 30 – 50 см. Стъблото и листата му са сиво-зелени. Има неприятния аромат на т.нар. „върти-поп” – вид подрумиче, растящо в полето. С тази силна миризма привлича опрашителите си. В Рила расте през юли или август само в окрайнините на гората по циментовия път за яз. „Калин” и по труднодостъпните Мальовишки скали. Единственият начин да видите растението е да тръгнете с кола до яз. „Калин” през юли или август. Преди да стигнете ВЕЦ „Калин”, вдясно от пътя ще забележите стройните тревички със сравнително едри портокалови кошнички и специфична миризма. Растението е български ендемит, включен в Червената книга на Република България.
Кернеровата метличина е вид, който трудно бихте срещнали, ако някой специално не ви заведе при него. Растенията са единични, с впечатляващи лилави цветове. Расте в труднодостъпни и сухи места, по скали и скални пукнатини в иглолистния и субалпийския пояс (от 1600 до 2600 м н.в.). Образува смесени хазмофитни съобщества с други скални растения. В Рила се среща в Мусаленския масив, в Мальовишка Рила и в Централния рилски резерват. Растението е български ендемит.
Янкиевият лопен е двугодишно тревисто растение с високо стъбло, стигащо до 150 cм. В горната си част е метлицовидно разклонено, с по около 4 – 7 цветчета със златистожълт цвят. Венчето му е жълто, с гъсто разположени светли точки. Основните му листа са яйцевидни или копиевидни, с дълги дръжки по клонките на съцветието. Цъфти от юли до август и зависи от надморската височина. Расте по тревисти места, по планински ливади, върху скали с гранитна основа в иглолистния пояс, на около 1300 – 1800 м н.в. върху тъмнокафяви и планински горски почви. В Рила има няколко находища, всички около Рилския манастир (Друшлявишки гребен, Сухото езеро и Рилски манастир).
Освен красивите растения, които привличат туристите с ярките си цветове, сред защитените видове са ендемити като златовръх тис, казашка хвойна и др., които имат специфични изисквания към средата, в която виреят. Голяма част от тези растения се опазват в две защитени територии – Природен парк „Рилски манастир” и Национален парк „Рила”. На тези места не е разрешено брането на растения за букети, както и ваденето на корени, коренища и луковици.